Разположение

Свиленградска община е разположена в югоизточната част на Република България. В североизточния й край са склоновете на Сакар планина, на югозапад- Източните Родопи, включва части от Горно-тракийската низина.
Общината има уникална даденост да бъде граница на България с две съседни държави-Турция и Гърция.
Това определя водещата й роля в бъдещото развитие на европейските транспортни коридори, свързващи Западна и Централна Европа с Близкия и с Далечния Изток. Община Свиленград има стратегическо местоположение – разположена е на границата с Турция и Гърция .

Историята на Свиленград датира още от IV хил.пр.н.е.- когато в земите му са се заселили тракийското племе одриси. През римската епоха съществувал път, който вървял на ляво по брега на р.Марица. Съществуват писмени паметници, които доказват българската принадлежност на тази Община преди и след времето на цар Симеон.

В Свиленград са открити множество културно-исторически паметници доказващи богатата история на града и развитието на общината през различните векове. Тук е открит средновековен български некропол от IX – XIV в. През 1529г. Мустафа паша построява мост над р.Марица , който е един от най-забележителните архитектурни паметници в тази част на Европа от времето на османското владичество.

Историческа справка

Благоприятните природни условия в Свиленградския край и стратегическото му географско разположение са причина той да бъде населяван от дълбока древност. Най-старите следи от човешки живот датират от края на новокаменната и каменномедната епоха. През бронзовия и железния период земите около днешния Свиленград били населявани от тракийското племе одриси. От времето на траките са останали следи от селища, надгробни могили, светилища, долмени и други.
Немалко свидетелства са останали и от времето на римската епоха. В близост до днешния Свиленград римляните построили крайпътните станции Рамис и Бурдипта.
На хълма Хисарлъка те изградили крепост, стените на която още личат, заровени в земята. Там възникнало селище, известно от древните писмени паметници като Бурденис (Бурдипто).
Немалко свидетелства са останали и от времето на римската епоха. В близост до днешния Свиленград римляните построили крайпътните станции Рамис и Бурдипта. На хълма Хисарлъка те изградили крепост, стените на която още личат, заровени в земята. Там възникнало селище, известно от древните писмени паметници като Бурденис (Бурдипто).
Районът бил оживен кръстопът и арена на непрестанни войни и след създаването на българската държава. С този край е свързана една от най-големите битки в средновековната българска история: през 1205г. войските на Калоян нанасят първото голямо поражение на непобедимата дотогава латинска армия, предвождана от император Балдуин. Падането на България под османско иго задълго определя историческата съдба на населението на Свиленградския край. Тук съществувало селище, известно под името Кинекли, което, разположено на най-краткия път от Цариград за Европа, имало важно стратегическо значение.
През 1529г. на река Марица е построен мост, представляващ уникално за времето си съоръжение. Мостът сега свързва двете части на Свиленград и е един от най-забележителните архитектурни паметници в Югоизточна Европа от времето на османското владичество. Той е обявен за национален паметник и се намира под специалната закрила на ЮНЕСКО. Около моста възникнало ново селище – Мустафа паша, превърнало се през втората половина на XVI век в град.
По време на османското владичество населението на града самоотвержено се бори за съхраняване на националното си самосъзнание. През 1847г. е построено училище за светски науки. В това училище през периода 1872-1873 учителства патриархът на българската лителатура Иван Вазов. През 1870г. отваря врати читалище “Звезда”. Друг възрожденски учител – Петър Станчов, става кръстник на града, като му дава в 1874г. звучното име Свиленград. Селището започва да се нарича така едва през 1913г.
На път за Цариград от тук са преминавали и са отсядали известни български революционери, просветни дейци и възрожденци – Г.С.Раковски, П.Р.Славейков, Хр.Г.Данов, Ал. Екзарх, Драган Цанков, Константин Величков. В града е идвал и Васил Левски. Тук през 1871г. той основал таен революционен комитет. На 8-ми януари 1878г. в Свиленград влизат руските войски, командвани от генерал Струков. Година по-късно след Берлинския договор градът е оставен под турска власт.
23 години по-късно, по време на Балканската война, Свиленград е освободен и преминава отново в пределите на България. Това става на 5 октомври 1912 г. след като българската войска превзема връх Шейновец в Родопите. По време на Балканската война край Свиленград е оборудвано първото дотогава военно летище. За първи път в световната история българската армия използва самолети за бойни цели.
Новоосвободеният град се радва за кратко. Той е разорен и опожарен къща по къща през лятото на 1913г., когато Турция се намесва в Междусъюзническата война срещу България. Окончателно градът е освободен в края на септември 1913г. след като в Цариград е сключен нов мирен договор между България и Турция. Според определената нова граница Свиленград остава в България. Завърналите се негови жители възраждат града от пепелищата и го съграждат наново.

Свиленград – градът на коприната

Родината на копринената пеперуда е Китай, където от копринените нишки на пашкулите са тъкали прочутите китайски платове. Копринената буба се отглежда от преди 4 000 години. Поради ценната копринена нишка, която тя дава, нейното отглеждане се обособява като специално занимание на знатните съсловия в границите на Великата Китайска Империя. Изнасянето на буби или бубено семе извън границите на империята се наказвало със смърт.
На Балканите бубеното семе попада около 550 г., когато византийският император Юстиниан I (527-565) отказал да плаща на Китай за скъпата коприна.Той вербувал двама персийски монаси и ги изпратил със задачата да откраднат тайната за производството на коприна. Две години по-късно монасите се завърнали в Константинопол, с ларви на копринена буба и семена от черничеви дървета, скрити в кухините на техните бамбукови бастуни.
Писмените извори от края на XVIII в. дават сведения за състоянието на бубарството и копринарството в Свиленградския край. Отглеждането на черничеви дървета – храната на копринената буба, е основното изискване за развитието на бубарството. Поради благоприятните физикогеографски условия във всички селища в района на Свиленград, а и в самия него, местните жители са могли без особени усилия да садят и да се грижат за черничевите дървета. Това допринася за разпространението на този вид занаят и превръщането му в основен поминък.
От началото на XX в. местни специалисти – греньори – заминават на обучение в Бурса. Впоследствие те придобиват още знания и опит от идващите от Франция и Италия търговци на бубено семе. Натрупвайки солидни знания първите греньори в града са могли да произвеждат скъпото бубено семе, с което снабдявали целия район.
В продължение на десетилетия голяма част от произведената в Свиленград висококачествена коприна била изнасяна и предлагана на големите пазари в Одрин, Солун и Истанбул, а едрите търговци на коприна изнасяли готовата продукция и на италианския пазар.
Със създаването на копринената промишленост в Свиленград, която преработвала цялото пашкулено производство, цената на пашкулите се увеличила чувствително и се стабилизирала. Интересът към бубохраненето се засилил, в резултат на факта, че от 1935 г. Българската земеделска и кооперативна банка изкупувала произвежданите в страната пашкули.
Макар че производството на коприна се модернизирало домашното добиване ставало по твърде примитивен начин, повтаряйки древния опит в свилоточенето. Производственият процес бил следния: неголямо количество пашкули /около килограм/ се изсипвали в казан с вряла вода и след като омекнали се разбърквали с дърво или метла, за да се захванат нишките от пашкулите. Те се изтегляли внимателно и се полагали върху гладка повърхност – синия, софра, тава, като последствие се посипвали с пясък, за да не се заплетат. Коприната се намотавала на мотовилка, след това на „пасма”- чилета и се пресуквала на ръка или на чекрък. Получената коприна се използвала за тъкане на платове или смесена с памук за платна, ризи, кърпи, бродерия и украса.